Ревю: Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг-Ф.Бакман

Издателство:Сиела

Година на издаване: 2017г

Брой страници:72

Цена:7.90лв

Резюме:

Това е история за спомените и за умението даги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо ибавно прощаване между един мъж и неговия внук,между един баща и неговото момче.

Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредясобствените си мисли, а аз съм от хората, коитотрябва да ги видят изложени на хартия, за да гипроумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказза това как преодолявам постепенната загуба нанай-великите умове, които познавам, как може дати липсва някой, който все още е тук, и как искамда обясня всичко това на децата си. И сега пускамдумите си да си отидат, пък каквото ще да става

Ето я – приказката за страха и любовта, коитопрез повечето време крачат редом, ръка за ръка.Приказка най-вече за самото време.

Докато все още разполагаме с него.

Това е разказ ,който ме просълзи ,но и ме накара да се усмихна.Една толкова малка книжка събрала в себе си толкова много  любов.Бакман пише очарователно и успява да ни представи една жестока реалност , а именно деменцията на дядото ,по един причудлив и странен начин ,който приглушава болката  и оставя след себе си  топлота.

Дядото не  е бил най-страхотния баща на света , вечно е нямал време и  е бил погълнат от математиката и изчисленията си ,  но за Ноаноа се превръща в най- добрия дядо.

"Дядото винаги го  нарича Ноаноа , защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена " 

 За съжаление мозъкът му е болен и започва да се "смалява".Това го плаши заради факта ,че ще забрави любимите си хора , че все по-рядко ще си спомня и ще намира пътя към дома.Ето защо решава да се сбогува с внука си като го "отведе " в главата си и му покаже всичко ,което все още не е забравил и не иска да забравя.

"-Но вселената ви даде Ноа.Той е мостът между вас.Ето защо имаме възможността да глезим внуците си .По този начин молим децата си за прошка " 

Авторът редува спомените на дядото ту със внука му , ту с покойната му съпруга.Четейки тези редове наистина се просълзих , тъй като се замислих колко е силна връзката между детето и неговите баба или дядо. Припомних си собственото детство и всичко на което ме е научила баба ми и осъзнах колко безценно е това.От друга страна се замислих за човека до мен ,с когото ще споделя живота си и колко болка би ми донесла загубата му.Може би това трябва да ни накара да ценим хората в живота си малко повече , да им казваме колко ги обичаме , да им го показваме (да знам звучи сълзливо и клиширано ,но наистина го мисля и чувствам.)
Този кратък разказ ни напомня колко хубаво е да имаме път ,по който да вървим , някого при когото да се връщаме , някого с когото да посрещаме всеки нов ден , а ако изгубим пътя да има кой да ни помогне да го открием.
Хареса ми начинът , по който дядото говори с Ноа - като с възрастен. Не се опитва да крие нещата от него или да го успокоява с мили думи , а иска  да накара малкото момче да разбере , да прозре смисълът на всичко това.Дядото иска да предаде мъдростта си на Ноа , но се оказва ,че той също притежава мъдростта на дете и има силата и смелостта да приеме нещата такива каквито са.

"- И не мисля ,че трябва да се боиш от това ,че ще ме забравиш - заключва момчето след извество време размисъл. 

.- Не трябва ли ?  Устните на момчето се раазтеглят до ушите. 

 - Не.Защото ако ме забравиш , ще имаш възможност да ме опознаеш наново.А това ще ти хареса , понеже всъщност съм доста готин за опознаване."

Може това да не е сред най-добрите произведения на Бакман ,но за мен беше след най-емоционалните и няма да престана да се възхищавам на начина , по който той пише и въздейства върху хората.
Трябва да добавя също ,че корицата е много красива , а и самата книжка е изпълнена с илюстрации дело на Дамян Дамянов ,които допринасят още повече за топлата атмосфера в книгата.И макар заглавието да е доста дълго ,то книжката е едва 70 странички и се чете за по- малко от час ,но е същинско бижу и бих я препоръчала на всеки .